Трънският край е необяснима магия. Тя попива в земята, витае във въздуха и се усеща у хората. Пътят от София до Трън е около 75 км, които сякаш се стопяват под дъждовните капки. Изминавам ги неусетно. Щом влизам в малкия град, тръгвам след табелите за параклис „Света Петка“. Знам, че се издига на скала край града и не губя време в импулсивни отклонения по пътя. Минавам покрай хотела в центъра. Виждам отбивка за ждрелото на река Ерма. Вече съм била там, а дъждът, който се изстисква от облаците, ме отказва да тръгна по тази пътека. Днес идвам само заради параклиса.
Почти излизам от града и на върха на един хълм, виждам входа на параклиса, който е естествена пещера. Оставям автомобила в подножието му и тръгвам пеша по пътека, която се катери нагоре. Дъждът спира като по поръчка и слънцето се опитва да разбута облаците.
Кратка история на параклиса
Параклисът „Света Петка“ се приютява в малка пещера в днешния квартал Баринци в Трън. Местните наричат параклиса Пещерата на Света Петка или храмът на чудесата, заради необяснимите събития, които се случват тук.
Смята се, че на това място е имало праисторическо скално-изсечено светилище, което по-късно е християнизирано и превърнато в скален параклис. По време на социализма в България храмът е неколкократно ограбван, дори е използван за обор. Възстановен е в периода 1990 – 1994 г. и оттогава посреща посетители.
Първа среща с параклиса
Вървя все нагоре. Изкачвам се към пещерата, към която някога се е изкачвала и самата Света Петка. След 15-ина минути катерене по каменните стъпала, заставам лице в лице с параклиса. В началото ми се струва, че тук няма други хора, но изведнъж от тъмното се подава жена с топли очи и блага усмивка.
– Добър ден и добре дошли! – казва тя.
– Добре заварили! – отвръщам аз.
Има хора, които са уютни като дом, излъчват смирение, което на мига попива у събеседника. Оглеждам се в тесния скален параклис. От стените ме гледат очите на светците, запечатани върху иконите. Светлината от запалените свещи едва мъждука. Нареждам и моята светлина до тях, наречена за здраве и благодат. За миг забравям за жената, която също е с мен в параклиса. Тя е неговата пазителка. Добре разчита настроението ми и ми подарява тишина. Оставя ме да се потопя в атмосферата на мястото.
Погледът ми попада върху един сталактит, който се спуска от тавана, близо до входа. От него се стичат капки вода. Жената сякаш усеща, че вече съм готова да я изслушам и подхваща с нежен глас:
– Постави длан под капките. Това са сълзите на Света Петка. Водата е лековита, измий очите си с нея, на много хора е помогнала. – тихо казва тя.
Правя точно това, което ми казва. След това насочвам поглед надолу, където се открояват две следи в скалата – от ръка и крак. Питам я с очи какво е това.
– Това са стъпките на Света Петка. Жените полагат лявата си ръка на ръката на светицата, а мъжете дясната ръка на следата от крак и си пожелават нещо от сърце.
Привеждам се, за да изпълня ритуала.
Легендата за вкаменената питка
Докато съм ниско долу, сред иконите виждам един необичаен предмет – питка, но не от брашно, а от камък. В средата ѝ е поставено червено великденско яйце, а единият ѝ край е наченат, сякаш някой е отчупил къшей хляб.
– Каква е тази питка? – питам аз, а гласът ми се чува съвсем глухо.
– В стари времена Света Петка живеела по тези земи и лекувала всеки, който я помоли за помощ. Местната власт обаче я преследвала, защото я мислила за вещица, затова светицата решила да се скрие в тази пещера. Хората разбрали къде се укрива и пак ходели, за да търсят лек от нея. Веднъж Света Петка решила да опече една питка, а пушекът от огъня излизал през тайни пролуки в скалата. За зла беда, преследвачите надушили следите ѝ. Света Петка усетила, че при нея идват хора с лоши помисли. За да им избяга, минала през тайния отвор на пещерата, откъдето се процеждал и пушекът. Докато се качвала нагоре, следите ѝ останали по скалата. Измъкнала се от пещерата и изчезнала като дим. Никой повече не я видял.
– А какво направили преследвачите ѝ? – питам аз.
– Влезли в пещерата, но Света Петка я нямало. Видели току-що опечената питка и решили да си отчупят един залък. Щом докоснали питката обаче, тя се превърнала в камък.
Гледам наченатата каменна питка и сякаш пътувам назад във времето, в момента, в който се е случило чудото. Хората и до днес вярват, че Света Петка бди над тях и им помага, затова идват в малката пещера. Молят се, измиват очите си с лековитата вода и си пожелават всичко лошо да остане зад гърба им.
