Писателят Красимир Димовски с нова книга след 30 години мълчание

Писателят бе в компанията на издателя си Стойо Вартоломеев и поетите Цанко Лалев и Бойко Ламбовски

0
191

Пред софийска публика, след 30-годишно мълчание, бе представена втората книга на пловдивския бохем, писател, журналист и карикатурист Красимир Димовски – “Ловецът на русалки”. Писателят бе в компанията на издателя си Стойо Вартоломеев и поетите Цанко Лалев и Бойко Ламбовски, които открехнаха за гостите малко от тайните на сборника с три великолепни новели за любов, грях и смърт. Предлагаме ви кратък откъс от книгата.

Откъс

Ловецът на русалки

Първа част

1.
Небето почна да слиза с всичките си облаци, накрая опря в полето и стана на
океан. Вълните тръгнаха към скалите на Стакивкамик* и ги превърнаха в бряг.
Зъберите се навириха в освободените небесни пространства, дето слънцето
веднага засели, взеха да го бодат и се отегчиха.
Баяна хвърли тоягата, огледа се дали е сама и се събу, после пак се огледа и
смъкна полата, трети път обаче не се огледа, защото едната от светлините,
жълта до плахост, мина по голите ѝ бедра и изпърха пред очите ѝ, но после се
върна и я подхвана чак от глезените: опипа ги, след това запълзя нагоре по
гладкостта и спря там, откъдето започваше отвъдното. От отвъдното можеше да
излезе бебе или да влезе мъж, но никой от двамата нямаше как да обясни какво
е на оня свят, щото бебето не говореше, а мъжът губеше говор.
Баяна седна на скалата, потопи крака в слезлите облаци, обзе я въздигаща се
тръпка, въздъхна и каза:
– Бах тая мъгла!
Очите ѝ тръгнаха над океана, минаха през няколко вълни с пухести гребени и
отидоха чак до хоризонта, който разделяше сивата от светлата безбрежност и
като че ли се ядосваше. Взря се в него, ама не разбра дали е ядосан. Преди
малко оттука се виждаше цялото поле с кубчетата на града, от който
изпълзяваха по някоя каруца, файтон или автомобил, а дишането на градските
човеци покриваше полето със синкавост. Сега то беше потопено в мъгливия
океан и Баяна си представи как човеците щъкат по дъното и пускат мехурчета и
спря.
Представите ѝ бяха мигновени, но от тях понякога цялата набъбваше, все едно

3
дребният ѝ пиян мъж я нанизваше на едрата си трезвост, а ако представата ѝ
беше напориста, препликваше през ококорените ѝ очи, омокряше устните и се
стичаше по шията пак натам, към входа на отвъдното. Така, цялата омокрена,
потреперваше.

И сега потрепера, защото ѝ се привидя, че някой ден океанът наистина може да
издави човеците, а тя да си диша на тоя скален бряг, и от това я изду такава
волност, че си дръпна нагоре блузата, пристегна я на възел и се потопи до
кръста. Небесната гъстота опря чак до тежките ѝ гърди и ги втвърди.
Баяна не беше виждала океан, нито море, нито широка река, само беше чувала
мъжете да ги разказват, защото те ходеха из неравностите на света и събираха
знания. От приказките им тя привиждаше тая голяма вода, но за кратко, понеже
нямаше сили да си представи цялата безбрежност. Можеше да чете, ала буквите
я препъваха, ако беше завършила четвърто отделение, щеше да е изчела цяла
книга и тогава представите ѝ щяха да бъдат по-мощни. Така ѝ каза Сияница. Но
не ѝ каза, че щяха да бъдат по-тъжни.
Баяна усети гъстата небесност да ѝ минава между бедрата и побърза да ѝ се
наслади, преди мъглата да се е раздигнала и тя да щръкне полугола на скалата.
Насред планините, които таяха спомен за истинския океан, бил тука преди
милиони години, както казваше Сияница.
Баяна разплиска мъглата и жълтеникавото ѝ пищене се понесе над спрелите
облаци, но изведнъж секна, и погледът ѝ секна, и дъхът ѝ, и всички потайности,
дето той задвижваше в нея.
Една фигура изплува от смъгления океан, мощна като сянката на бика
Гарибалдо, после обаче се смали и се избистри.
Не беше бик.
Беше мъж.

Фигурата допълзя до скалите, изправи се, прецапа до брега и позалитна. Беше с
опърпана фланелка на бели и сини райета. Мъжът падна на колене и се просна

3

по гръб, като разпнат.
Баяна усети как от дъната ѝ се надига ужас и успя да го захапе миг преди да
излезе през устата ѝ. После взе да прави много неща наведнъж: претърча до
мъжа, надвеси се над него, побегна обратно, върна се, плю си в пазвата и се
прекръсти, щото ѝ заприлича на паднал Христос, а в черквата навсякъде го
рисуваха прав. Уплаши се за козите, дето беше докарала да пасат, подбра ги с
тоягата, сетне пак дотича до непознатия, той поразтвори очи, тя изпищя и си
прикри гърдите, макар че бяха пристегнати в блузата, а надолу беше гола като
светлина и тръпките вървяха по бедрата ѝ чак дотам, откъдето започваше
отвъдното. Щом осъзна, че се прикрива наобратно, побегна към захвърлената
пола, облече я, нахлузи галошите и подкара козите към селото.
То си стоеше между Могила и Могилчица и гледаше отвисоко въображаемия
океан, дето ниските облаци правеха и зиме, и лете, и през пролетта и есента,
като само сменяха океанските цветове.
Щом стигна под селото, Баяна спря, прекръсти се пак, заряза козите и се върна
при мъжа. Коленичи, подпъхна ръце под мишниците му, преметна го на гръб и
като изпусна рев на ранена мечка, бавно се изправи. Олюля се, но задържа
тежкия товар и каза:
– Чумата да го тръшне! Корбрукрошенец!
Беше чувала тая дума от Сияница. И запристъпва нагоре към козите, дето я
чакаха под селото, където пък вилнееше една накървеност…