fbpx
15.8 C
София
петък | 27.05.2022 | 08:50:55
петък | 27.05.2022 | 08:50:55
15.8 C
София

Достойнството

- РЕКЛАМА -spot_img
- Реклама -spot_imgspot_img

Има нещо непостижимо за представите и разбиранията на повечето българи. Това, че достойнството може да се съчетае с възпитанието и учтивостта. Че възпитанието и учтивостта са присъщи на истинското достойнство.

И друго нещо, непостижимо за представите и разбиранията на повечето българи. Това, че учтивият, възпитан, изискан, добре премислен укор може да те засегне повече от всички видове яки  псувни.

Знам го от опит. Работих известно време в кол център за колетни услуги с мющерии французи. Веднъж (е, не само веднъж, де) се провалих при една французойка. От ония, изконните, по-възрастните французойки. Не успях да й услужа. След което тя процеди през зъби, леко подигравателно :

“Благодаря ви за усилията да бъдете полезен.”

 По-добре да беше ме изпсувала. Да беше ми казала, че съм смотан некадърник. Нямаше да се чувствам дотам унизен. Нямаше да се чувствам смотан некадърник. Щях да изръмжа след края на разговора:”кучка тъпа” и да забравя. А след нейните думи наистина се почувствах смотан некадърник. И ще го помня това “Благодаря ви за усилията…”

При разговорите си със стотици и хиляди французи (по телефона) все се питах: “как успяват тия хора да бъдат едновременно учтиви, възпитани, дори мили и в същото време да те държат на разстояние. Как успяват да запазят самочувствие и достойнство при всякакви обстоятелства. “И след известно време разбрах. Даже един направо ми го обясни:

“Аз се оправям – каза ми. Сам. Имам си затруднения, имам си грижи, имам си неприятности, но издържам, оцелявам, оправям се, печеля. Имам пари, платил съм си, искам си колета”.

Това ми го каза по повод на това, че предприятието ми (корпорация всъщност) беше забавила някакъв негов колет поради стачка някъде си.

Разбира се, дойде началничката (супервайзърката), говори с мющерията, обясни откъде идва забавянето, помоли за извинение.

Това нашенските началници не биха го направили. Те иначе го разбират достойнството. Не да свършиш работата, за която получаваш пари, а да се покажеш, че си над другите. Да им покажеш, че зависят от теб. Големство да покажеш.

То и затова Кирил Петков, например, не го уважават много. Как ще уважаваш един премиер, който се държи с теб като с дружка. Не може да уважаваш някой, който е “просто Киро”, а не уважаваният господин министър-председател. Това като оставам настрана политическите му действия.

Помня, че някога автобусите винаги тръгваха със закъснение от Врачанската автогара към селата. Шофьорите се мотаеха наоколо, пушеха цигари, дояждаха си яденето и се надуваха от чувство за превъзходство над жалките пътници, които покорно очакваха допушването на цигарите и дояждането на кифлите им.

Та това е тайната на френското чувство за достойнство и френското самочувствие, толкова различно от нашенското.

Хората са се пънали, зорили са се, работили са, преодолявали са всякакви трудности и обстоятелства и са успели да си осигурят добри доходи (няма нужда да са богаташи) и достойно място в обществото (няма нужда да са началници). Не дължат нищо на никого. Не се подмазват на никого и не се дуят пред никого. Плащат си, искат съответната стока или услуга и не просят, освен ако това не им е занаятът. Достойнството им е изцяло лично и личностно. Нямат нужда от Карл Велики, или Жана Д’Арк, за да се гордеят, че са французи. И от Наполеон нямат нужда. Впрочем, те не се гордеят, че са французи. Гордеят са, че са те. Гордеят се със себе си. И не толкова се гордеят, а изискват уважение от другите, защото уважават себе си и смятат, че са заслужили това уважение.

Има едно такава зависимост. Колкото по-малко основание има човек да се гордее със себе си, толкова повече се гордее с общността си. С племето, с нацията, с родата си. Със “славното” си минало, с националните си юнаци, с военните победи на държавата си (често измислени), с народните песни, дето ги няма нито една страна по света (с изключение на всички, понеже всички си имат песни) и с всякакви такива приказни неща. Националистите в преобладаващото си мнозинство първични и неуспели хора. А вождовете им – повечето мошеници и тарикати.

И още един спомен, свързан с поводите и причините за гордост. През студентските ми години в университета дойде на посещение един истински французин, преподавател по литература. И след разните му учтивости, ние, студентите – филолози се нахвърлихме върху него с искането да признае, че Ронсар (прочут френски поет) е от български произход. И чудна работа, той не възрази. Не защити френската си чест и гордост, а тутакси призна, че Ронсар е от български произход. Даже принади: “Ами да, ами да, Ронсар си е бил чист българин”. Така рече и остана доволен, че ни е зарадвал. Като завоевател подхвърлил на туземците лъскави дрънкулки. Да бе, да, Джон Атанасов си е чист българин, ка щяло да не е чист… Да бе, да, няма българско знаме пленено през войните, ка щяло да има… Гоце, Гоце, знам те аз…

При нас чувството за достойнство не минава през личния успех и личните заслуги. Може би защото доста често личният успех е незаслужен. Може би затова и вечното мрънкане и оплакване. И всекидневната, всекичасна понякога просия. В тази държава сякаш всички просят от държавата, тоест всички просят от всички. Дори и тези, които не би трябвало да просят. Държава на просяци.

Как пък не се намери един единствен майчин и бащин измежду прокопсалите ни делови хора (бизнесмени) да рече: ” Аз умея да се оправям, затова съм забогатял и в тези трудни времена съм готов да помогна на държавата (тоест на бедните си сънародници). Ама не “в тия трудни времена държавата трябва да ми даде пари (демек сънародниците да дадат пари, защото те са държавата, не друг), иначе фалирам. Ами фалирай бе, човек, щом не те бива. Какъв бизнесмен си, щом просиш от бедните, вместо да им помагаш.

Как пък не се намери един поне майчин и бащин земеделец да рече: “Сега, като няма износ от Русия и Украйна, нашето жито и слънчоглед ще се продават на силно завишени цени, та ще спечеля доста и ще гледам някак да помогна на сънародниците си. Ама не – едрите земеделците просят от държавата. Или най-малкото не щат тя да им изкупи житото, щото може да предложи по-малко пари от пазара и може да се минат демек.

Как пък не се намери един началник на служба, каквато и да е тя – полиция, НАП, НОИ, да рече: “в тия трудни времена може и да почакаме с повишението на заплатите, нека държавата помогне на бедните и безработните.

Хеле пък така наречените хора на културата. Ама не е било един такъв, като се появи по телевизора, да не каже, че държавата не дава достатъчно пари за културата. И това всеки ден и по няколко пъти на ден. Как пък не се намери един майчин и бащин директор на театър, например, който да рече : “Не искам пари от държавата, щото като даде, ще трябва да я хваля по един или друг начин, пък аз не ща да я хваля”.

Знаете ли защо Сатиричният театър отхвърля всички постановки, в които има остроти срещу властниците? Да, може да им се рекне нещо напреки, ама ако е въобще казано срещу политиците, ако иносказателно се казват нещата (също като при Соца). Но срещу тия, които сега са на власт – това. Трябвало задълбочени да бъдат пиесите и общочовешки едни такива трябвало да са, начи рийшли. Да не се издребнява и уточнява кой е лошият и кой кой е. Начи рийшли. Щото, нали,  държавата се ръси. Субсидира. И никому директора или актьора не му хрумва да си рече: ” Абе, щом такъв известен театър като Сатиричния чака на държавата, значи нещо не е наред” Не с държавата. С театъра.

И колчем се покажат по телевизора, и учени от БАН, и чиновници, и полицаи, и земеделци, и лекари, и шофьори, и търговци, и продавачи, и бизнесмени, никога не забравят да поискат пари от пустата тая държава. Тоест от сънародниците си да поискат. И не смятат просията за унижение. Дори си въобразяват, че просията им е проява на достойнство – грижат се за службата и за колегите си, грижат се за науката и културата, начи рийшли.

И при цялото тази липса на достойнство, или извратена представа за достойнство (изключваме изключенията като великият поет Борис Христов, например, който отказа висока държавна награда) има хора, които се възмущават и се сърдят, че и президентът, и външният ни министър, и водачите на разни партии, и бившият ни премиер се държат унизително пред онези, които смята за силни.

Пред Путин преди всичко. Добре е, че има все пак хора, които чувстват и разбират всичко, но иначе управниците ни са като повечето нашенци. Успешно ги представляват. Отгоре на всичко унизителното държане и липсата на достойнство и у  президента, и у министрите, и при обикновени граждани е още по-отблъскващо поради една особеност, присъща на подлеците, които колкото се подмазват и се унижават пред силните, толкова повече тъпчат и унижават слабите.

Да, пред Путин сме смирени и покорни, ама пред украинския външен министър ще си говорим разни празнодумства и глупотевини, с него няма какво да се съобразяваме толкова. Да, пред Русия ще отстъпваме и ще се унижаваме, но пък пред Северна Македония ще покажем големство, ще й дадем да се разбере, ще я тъпчем, нали сега ни е паднало.

И ето едно обяснение за наглед безпричинната на пръв поглед злоба на доста хора срещу Украйна и украинските бежанци. Това е достойнството, което показва Украйна като държава. Това  е, че украинците са героичен народ (за разлика от друг един) и го доказват с всеки изминал ден и час. А ония с робските нагласи завиждат и злобеят.

И не, няма да кажа на управниците “оценявам усилията ви да се правите на достойни.” Защото те не правят такива усилия.

Ще завърша само като кажа едно изречение, породено от истински патриотизъм. Онзи патриотизъм, който е следствие на лично самочувствие и достойнство и което няма нужда от изкуствени добалки и придатъци.

Да, България има стотици недостатъци, но има и едно голямо предимство, което уравновесява всичките тях. То е, че аз съм българин.

- Реклама -spot_imgspot_img
Иво Беров
Иво Беровhttp://www.newsone.bg
Иво Беров е роден на 12 декември 1953 г. в София. Завършва френска филология. Работи като каменоделец, пощальон, разносвач на мляко през нощта. От 1991 до 1994 г. работи в предаването на БНТ "Панорама", а след уволнението си оттам - във в. "Демокрация". По това време сатиричният му коментар "Хей, Лице" изобличава уродливостта на набиращия скорост жълт поръчков печат и вдъхновява една генерация млади журналисти.
Последни новини
- Реклама -spot_img
Още новини
- Реклама -spot_img

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук